Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.08 20:36 - История за... едно почти забравено село
Автор: coquette Категория: Лични дневници   
Прочетен: 200 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 01.08 22:40


 

Имало едно време едно село, село пълно с живот и хора, село, в което са се раждали деца, младите са се задявали през оградата, а всяка педя земя е носила прехрана. По улиците на селото са тракали дървените колелета на каруците, по поляните кротко са пасяли стада овце... Имало едно време.. всъщност селото още го има, там са и къщите, там са и улиците, и поляните, и пейките... само че празни, хората ги няма. Старите са „на баира”, под сянката на изсъхналите дървета, младите са пръснати по света. Сега в селото е тихо, много тихо. Всъщност аз съм от шепата млади, които все още идват в Неново, макар и само понякога, колкото да видя с тъга как малко по малко времето и природата заличват детските ми спомени. Дори и когато си връщам рядко влизам в родната къща на мама, днес скрита зад порутена ограда и храсти, по – високи от мен самата, но колкото и да търся, няма кой да помоля да почисти, хората тук са стари. Стари и немощни. 31 човека. Толкова са останали, за сега... С хората, малко по малко умира и селото. Къщите днес са пусти и е тъжно, през счупените прозорци бяло перде, все още нежно потрепва на вятъра, така както го е закачила стопанката... някога.

 

 Тъжно ми е да гледам разрухата, как една история ще бъде забравена заедно с хората, живели тук. Няма да се помни, няма и да има кой да разкаже за жените седяли на порутените днес пейки, забрадени с кърпи, с потъмнели от работа на нивата лица и с усмивки. Поне такива ги помня аз. Бях на 9. Моето детство умря в един студен ден през януари, заедно с баба ми. От тогава за мен къщата никога, никога не беше същата. С баба си отиде уханието на домашна баница, което се носеше в малката кухня. Бакърите, в които сиренето „отпочиваше” останаха празни. Изчезнаха и вкусните буркани, които пълнеше със сладка за нас внуците. Градината, някога преливаща в цветя и чемшир, повече не се докосна до човешка ръка. Цветята, посети с любов, увяхнаха и се стопиха в земата заедно със стопанката на дома. И все пак, какво чудно нещо са спомените. 25 години по-късно, прекрачвайки прага все още вижам как дядо се бръснеше на малкото, синьо огледало, все още се надявам малкото прозорче на кухнята да се отвори, а от там да се подаде, така омразната ми като дете филия със свинска мас, поръсена  с червен пипер.

 

 Няма да ви разказвам как сме се люляли на люлката до втръсване, нито как съм карала старото Балканче лудешката по стръмните улици. Нито ще ви казвам колко пъти сме „крадели” стълбата в опит да се качим на нечие дърво и да си напълним джобовете с плодове. Няма... такива спомени имат много от вас. Всеки има поне един белег на коляното, поне няколко бели, които днес би разказал през смях и също няколко, които и до днес би си премълчал.

И ако тогава упорито и по детски отказвах да слушам възрастните, то сега изпълнена с носталгия, искам да слушам с цялото си сърце за едно време... и да гледам снимки, черно-бели, пожълтели и почти забравени на дъното на някой скрин. Почти, днес си ги припомням, като деца сме ги гледали безброй пъти. Едно от малкото забавления в дъждовен ден. Да, защото ние нямахме Интернет, нито телевизор. Е, всъщност имаше, черно – бял, малък, единствено баба ми го пускаше за поредния епизод на „Робинята Изаура”. На нас телевизор не ни трябваше. Ние имахме колелета, и ластици, и пушки, и приятели... ние имахме детство. Затова затворени стояхме само ако вали. Тогава ако не гледахме за пореден път старите броеве на Паралели, или не преравяхме като мишки долапа с дрехи, за да се преобразяваме в роли гледахме снимки, същите тези стари снимки. Мама, баба, дядо и техните родители.

 

Минало... На село не бях ходила дълги, дълги години. Завърнах се в маминия дом почти на 20 години и сякаш видях къщата за пръв път. Когато си дете всичко е толкова по-голямо от теб, не бях се замислила, затова с тъга осъзнах колко малка всъщност е къщата, същата онази, която някога за нас бе истински дворец. Всъщност ако прекрача, дворът, на който бяхме играли и дори карали колело бе широк едва няколко стъпки и дълъг не повече от няколко метра. Стаите бяха някак тъжни и сиви, сякаш самата къща страдаше за своите. Сега тях ги няма, отидоха си един по един, такъв е животът. Денят, в който се завърнах  бе този, в който изпратихме и дядо. До бледото му лице лежеше кърпата на баба. Годежната.

По-късно разбрах, че имено с тази кърпа баба ми е дала обещание на дядо, че ще се вземат. Дали се е вълнувал хващайки парчето плат  в очакване на булката, дали е мечтал какъв ще е животът им, как ще го посреща на зелената порта, как ще му готви на старата печка. Как ли тя е приготвала чеиза си, дали докато е шиела пръстите й са треперили, трепет на девойка. Дали минавайки за пръв път по малката улица, за да влезе в своя нов дом се е вълнувала, каква ли е била роклята й, кърпата на главата й. Така и не ги опознах, не ги опознах истински, отидоха си прекалено рано и въпросите, които имам днес ще останат без отговор.

(следва продължение)

 





Гласувай:
1
0


Вълнообразно



1. sande - Вълнуващо!
01.08 21:33
Вълнуващо.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: coquette
Категория: Туризъм
Прочетен: 3380
Постинги: 2
Коментари: 1
Гласове: 0
Архив
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930